В ерата на социалното лицемерие – заучаваме толерантността както учим чужду езици, но дали някога проговаряме на тях сърдечно и достатъчно убедително? Ако само учим толерантност – тя остава просто социална дресировка – механизъм, който те принуждава да симулираш разбиране и любов към нещата, които всъщност не можеш да понасяш.

Толерантността често се губи между 200 и 300 гр. твърд алкохол. Или пък по време на футболните дербита. Ние сме модерни и широкоскроени, докато „различното“ е абстракция и абстрактното не стане лично. Толерантни сме към гейовете, докато не разберем, че невръстната ни братовчедка е сорогатна майка на гей двойка. Толерантни сме към ромите, само да не са ни в къщата.

Тоталитарна толерантност?
Учим толерантност, учим емпатия, ама изпитването им е друго нещо.

Колко свещички трябва да запалиш, за да чуе Бог молитвите ти в храма? Истината е… че колкото и да запалиш, утре пак може да осъмнеш грешник. Защото ще бъдеш заклеймен именно от онези, с които вчера си споделял смирението пред олтара.

Като видиш ром на улицата стисваш ли здраво чантата си по навик? Отдалечаваш ли се от него? Ускоряваш ли крачка подсъзнателно? Дали той не е ничие дете, с ничий морал и ничии скрупули. Дали са го израстили все „толерантни“ „хора“, но… така някак – отдалечени…

Колко сме отдалечени от това, към което сме „толерантни“?

Истината е, че толерантност без близост не е нищо повече от презрение и лицемерие, демонстрирани по един възпитан начин.

P.S. В българските фирмени сайтове трудно ще намерите снимки на цветнокожи. В страниците на български фирми в социалните мрежи също трудно ще откриете.