Във всеки момент си млад, но и стар; успял, но и провалил се; спечелил и загубил. Във всеки един момент, обаче, ти си и пример: или добър, или лош – никога и двете. Често те е страх – в това няма нищо лошо или срамно. Страх те е, защото имаш проблеми – всички имаме. По-лошото е, че сме свикнали да ги носим навсякъде със себе си. Носим ги в къщи, където е семейството ни, на работа при колегите си, на сбирките с приятели. За съжаление по-често носим проблемите, изкарваме си ги на другите, и после съжаляваме. По-рядко ги решаваме. Често им се предаваме. Така и проблемите, и страховете на другите те карат да се чувстваш отговорен за неща, които никога не си вършил. Да се предадеш значи да предадеш себе си… и обратното…
Всички имаме нужда от нещо – някой от повече, други от много малко. Във всеки един момент да споделиш с друг страховете и проблемите си, ги прави едновременно големи и незначителни. Нямаме отговорността или задължението да го правим – нито да споделим, нито да изслушаме. Просто имаме нуждата. И тя може да бъде във всеки един момент едновременно голяма и незначителна.
Няма малки неща, защото няма малки човеци. Няма малки души, защото никое добро дело не е малко. „Трябва да вярваш в себе си“ или „Не се предавай“ не са просто изречения, които казваме – те носят такава енергия, такъв хаос, че могат да изпълнят една душа. А истински страшно е, когато една душа е празна – носейки я осъзнаваш, че всичко около теб е празно. Без съдържание, без смисъл.
Колко време си склонен да търсиш пътя си и доколко си готов да повярваш на другите, които ти показват посоката? Смяташ, че времето никога не е загубено или спечелено – то е едновременно отминало и оставащо.
И така всичко това – лутането, проблемите, натискът на времето – тези неща губят теб самия. Изгубваш себе си по малко, не си ти – ти не реагираш така, не мислиш като себе си, друг си. Може би си по-изнервен, по-груб, по-лош. А може би това винаги е била една част от теб, за която си отричал тайно? Лутането, проблемите и времето са ти оправдание за нея.
А спомняш ли си кои са моментите ти на покой? Тогава, когато времето не е от значение и спира? Когато всичко утихва и забравяш за проблемите? Всеки от нас има такива моменти и тях помним най-дълго. Те ни карат винаги да се усмихваме. Те ни напомнят какви искаме да бъдем. В тези щастливи мигове никога не сме сами – винаги любимите хора са до нас и чувствата са споделени, истински и силни.
Когато до теб има любим човек той или тя може да промени цялата ти Вселена. Макар и за миг това ти помага не просто да живееш, а да изживяваш. Не просто да вдишваш кислорода на атмосферата, а да използваш сетивата си. Един човек може да те направи по-добър, да те накара да се почувстваш по-добре, да те дари със спомени, които не искаш да забравиш никога.
Не забравяй, че всеки от нас е едновременно добър и лош, но това зависи от нещо много просто и едновременно много сложно: или сме сами, или сме с някого. Или споделяш, или таиш. Или съпреживяваш, или преживяваш.
Пожелавам ти много споделени мигове с любими хора!
Използвай идващите празници за това 🙂
Помни, че ти, аз и всички ние имаме силата да помогнем на другите да бъдат с любимите си хора. Имаме силата да правим тези чудеса факт!
Comments (0)