Учители, ученици, вълнения

Един от хората, които винаги ми е било приятно да слушам и чета, Майк Рам, наскоро писа за сблъсъка си с образователната система чрез една родителска среща, на която е бил. По-късно попаднах на един не по-малко интересен пост по същата тема, написан от Стефан Василев. И аз, барабар Петко с мъжете, реших да пиша по темата главно поради няколко причини:

• Аз съм дете на начални учители. Всъщност доста от хората във фамилията ми са били и са учители, аз самият имам семестриално завършено образование по музикална педагогика;
• Все още нямам щастието да съм родител и да бъда на родителска среща, което по мое мнение ми дава възможност да опитам да се абстрахирам от родителската позиция (за разлика от Стефан Василев, който намери кусури на министерството, директорите и учителите, но не и на родителите);
• Повлияха ми писанията на Майк Рам и Стефан Василев, иначе редовните читатели на блогчето знаете, че рядко отделям време за теми извън професионалната ми сфера на дейност.

Нека разкажа кратка предистория. Баща ми и майка ми са учители, които до ден днешен работят с деца от 1-ви до 4-ти клас. Татко ми е единият от героите в тази история, защото се случи така, че той ми е преподавал до 4-ти клас, а и следващите 8 години бях в училището, където той преподаваше. Той от самото начало на кариерата си изгради отделен частен бизнес в сферата на ключарските услуги. Между впрочем, да сте чували наскоро израза „учителска кариера“? Със сигурност не сте, няма и да го чуете, защото намаляването на учениците с всяка година е право пропорционално на намаляването на хората, желаещи да бъдат учители. По мое мнение заплатите им, на фона на другите в частния сектор, са горе-долу добри, отпуските им са перфектни, но всички знаем, че тази професия не си струва. Когато една професия не си струва тя с всяка година, месец, ден и час все повече започва и да не струва. По-голямата част от учителите изобщо не разчитат на месечните заплати, които училището им дава и въртят частен бизнес. Стефан Василев казва, че „преподавателите са там(бел.ред. в държавното училище) само защото няма къде другаде да се реализират“. В българските държавни училища отдавна учителите не са реализирани. Там няма повишения в пълния смисъл на думата, няма стимул, няма надежди. Няма надежди нито за децата, нито за учителите, нито за родителите. Затова учителите масово се обръщат към допълнителния частен бизнес и доста от тях в един момент са поставени пред дилемата – да загърбя учителската професия, която ми харесва, но ситуацията всеки ден ме кара да я намразвам, или да загърбя развитието на частния бизнес, който ми помага да живея нормално, за разлика от учителската заплата. Но.. заплатата не е нито оправдание, нито самоцел в учителската професия.

Майк е прав – работата на учителя е да обучава децата, не да се оплаква, че му пречели. Страшно е, когато един педагог каже на всеослушание, че децата, които обучава са му в тежест – тогава той не е никакъв пеадгог, той е един прост даскал с показалка, която може само да размахва безпредметно в изумените лица на родителите. Познавам такива даскали, те приемат всички, освен себе си и колегите си като ученици. За тези даскали всички останали знаят с поне един урок по-малко от него. Може би мотото „може да съм отчаян, но съм интелигентен“ ги описва до голяма степен. Друг е въпросът ако учителят търси подкрепа от родителите и не я получава. Тогава ще вдигне ръце.

Баща ми и някой от неговите колеги са казвали винаги нещо много важно на своите родителски срещи, което съм запомнил: „Тези дечица са Вашите деца. При нас ще са за няколко години, но при вас – за цял живот“. Ако детето ви не получава качествено образование от качествени преподаватели, ако не е в правилната среда като цяло, не само за него, но и за вас нещата ще се влошават. Ако смятате, че учителят е причината – сменете класа, училището – има варианти, но предприемете някакво действие докато е време. Добрият педагог ще направи всичко по силите си да изучи децата както трябва, независимо от простотиите на образователната ни система, куп професори и доценти в нея, дълбоко бръкнали си там, където слънце не огрява и един тон норми, наложени от някой, който не му пука нито за децата ви, нито за учителите, нито за него самия. Добрият педагог ще обучи детето ви отлично и ще го прати да се прибере в къщи. Там вие сте педагозите – добри или лоши, вие сте и това е. Учителя може да бъде сменен, класа или училището също, но родителите – не.

Какво ще стане ако детето ви чуе да казвате „Тая учителка не става за нищо“ ? Аз ще ви кажа какво ще стане – ще го пратите по живо по здраво на другата сутрин при тая същата учителка, дето за нищо не ставала, но то вече ще е приело тази квалификация за нея, която сте му насадили. Тогава какво ще е неговото отношение, дали ще обърне изобщо внимание на учителката си и това, което му говори? И после ще си задавате въпроса какво трябва да се направи, когато вече е направено толкова много? Не! После ще си сърбате попарата, учителката също ще си сърба попарата, но най-лошото е, че детето ви ще пострада най-много.

Аз съм си говорил често с баща ми за професията му. Според мен неговите ученици не са просто негов бизнес, задължение или отговорност. Те са и негово портфолио. Те са тези, които го държат на работа вече толкова години и той знае, че трябва да инвестира цялото си време и внимание над тяхното израстване като личности. В тази връзка Стефан Василев основателно твърди, че „учителите трябва да вършат работата си с ясното съзнание че това им е професия, от която не само си изкарват хляба, но и могат да градят име и кариера“. Лошите държавни учители не са по-различно от лошите служители в държавните пощи, БДЖ, митница и другите малко останали държавни учреждения. Има ги и ще ги има, защото държавните органи отдавна не обръщат внимание на качеството. Това обаче не означава, че вие не обръщате внимание на децата си и хората от тяхното ежедневие, били те учители, приятели, комшии, роднини и пр.

Майк казва, че нищо не се е променило от статуквото по времето, когато той е бил ученик. Аз не познавам това време, хванах края му, но от тогава до сега хората се промениха. А системата се създава и ползва от хората. Щом ние се променяме, трябва да тласкаме и системата към промяна и това става с конкретни дела. Искаш градинка пред блока си – направи си. Искаш вкусни домати – засей си. Днес обаче има по-лесен вариант и той е покупката. Купуваш си градинка пред блока, вкусни домати от пазара, нова кола, жилище, образование за децата си… СТОП! Ако купувате образование за децата си, значи ги намествате при имота, колата, градинката и доматите. Ама като се развалят няма да ги хвърлите на боклука, нито някой ще ви приеме „рекламацията“. Представяте ли си какъв ужас е за един родител да чуе със собствените си уши как някой на всеослушание казва, че децата му са развалени. Как бихте реагирали? Бихте го напсували? Бихте му зашливили шамар? Бихте писали за него в блога си? Аз бих питал „Защо?!“ и ако не получа ясен и точен отговор изобщо няма да обърна внимание на проклетника! Ако обаче ми се обясни къде е причината… тези деца са си моите и ще направя всичко за тях, като ключовата думичка е „НАПРАВЯ“.

Образователната ни система е толкова „хубава“, колкото здравната, пенсионната и всички останали. С това приключва моят анализ на всички тези системи. Наскоро имах, и още имам нелепи проблеми с митниците и много приятели и познати ме питаха „Защо не пишеш в блога си?“. Защо, по дяволите, да си губя времето да пиша в блога? Защото митничаря, който не знае какво пише в собствения им сайт ще ме чете и ще се затрогне? Защото ще поведа революция и ще освободя някоя империя? За това време, за което сядам и пиша мога да отида на митницата и да кажа право в очите на шефа на митничаря, че неговия служител е некадърник. И тогава той ще ме пита „Защо?!“… и историята по-горе ще се повтори, като така ще сме свършили нещо. Ще повлияя на системата, ще й дам пример за нещо различно.

И… слава Богу, вече можем да си купим и образование, и стаж, и шофьорска книжка .. каквото си поискаме – отиваме, пазарим си го и го пльсваме гордо на масата. Затова и образованието, и стажа, и книжката ни никой не ни ги гледа вече. Никой не ни вярва като му покажем тези хартийки, след като е зает да гледа другите – тези с водните знаци.

Стефан Василев казва нещо много готино: „до голяма степен в България нещата се правят заради правенето им, а не заради резултата„. Аз така взех две бакалавърски и една магистърска степени, които до ден днешен почти не ползвам за да си изкарвам прехраната – работя нещо тотално различно. Едно време учих тези неща, защото трябваше да се учат тези неща. После се усетих, че ако ще я карам така ще си живея целия живот само защото трябва. Затова го промених както сметнах за добре. Стефан пише още, че „лошия учител си личи по учениците“. Да! Така е! Затова добрите учители имат желанието да направят учениците си едни ценни личности, образовани и подготвени за живота. Затова ще ги накажат прави до стената, затова ще правят комбинирани родителски срещи – защото нещо трябва да се (забележете отново тази думичка) НАПРАВИ.

Знаете ли, че преди години имаше един кратък период, в който се случи така, че едновременно и майка ми, и баща ми ми преподаваха? Бях много малък(3-ти клас, ако не се лъжа) и ми се стори много изгодна ситуацията, в която съм. Реших, че мога да се държа както си искам. Опитах само веднъж. Собствената ми майка ме изгони най-демонстративно от час. Това беше изключителен срам за мен, бях й бесен, отвратен и ядосан. След като ми поотмина и се прибрахме в къщи тя ми каза „Не отглеждам синовете си просто за да се наричам родител„. Повече никога не си позволих да се отнасям с неуважение към учител до ден днешен.

В училището на баща ми от над 10 години почти няма нови млади кадри. Аз си го обяснявам пределно просто. Ако имам бизнес като търговец, аз поддържам връзка с два контрагента – доставчици и купувачи. Ако пък работя в сферата на услугите, каквото всъщност правя, аз поддържам връзка с най-много два контрагента – клиенти и подизпълнители. Ако съм учител имам родители, учители, директор, синдикати и министър на образованието. Защо да се главоболя с тази професия? С всички тези хора?

И накрая моят лозунг – да кажем НЕ на некадърните учители и бъдеще!