Станах на 5 години

Днес навършвам 5 години… като родител.

Преди това си въобразявах, че мога да опиша всичко – след това разбрах, че има неописуеми неща и, че същественото е недоизказано. С родителството е така. Не го описваш. Не го определяш. Не можеш да се оправдаеш защо го нямаш или го имаш. Не го търсиш. Можеш само да го чувстваш. Или не.

Научих се, че няма добри или лоши родители, както няма само добри и лоши хора. Нещата са по-сложни. Всеки от нас може да мине през хиляди дерзания за нещо съвсем дребно от връзката с детето му. И това е най-страхотното. Разбираш, че никой не е готов и няма как да се подготви да бъде родител и в това няма нищо лошо. Защото тогава всеки може да е родител. Стига да го пожелае. Да му стиска.

Животът ме срещна с хора, които ми обясниха „родител“ със самите себе си. По най-различни начини. Беше ценно.

За някой, „родител“ е жигосване от обществото – те са „родители“ за пред другите, но не и за пред децата си. Най-тежката присъда за едно дете е родителите му да му покажат със себе си, че то всъщност е сираче.

За други, „родител“ е платно, на което имаш шанса да нарисуваш перфектната картина – те научават, че нямат четка и бои, а само бялото платно и куп идеи за картини, които трябва час по скоро да издерат с нокти и кръв на всяка цена… накрая някак всъщност… са нарисували свой размит портрет…

За трети, „родител“ е желание за притежание на нещо, което някой им е казал, че трябва да притежават – местят го от едната в другата си ръка, изтърват го и пак го връщат в ръцете си с оправдание, че е неудобно за носене.

За четвърти, „родител“ е присъда – озовали се в самотата на десетките погледи на безпредметни зяпачи, които искат да видят дали в края на филма „Дете“ ще има happy end.

За пети, „родител“ е призвание – те са осъзнали, че могат да са родители на всяко дете, с което животът ги срещне. Разбрали са, че „родител“ е шансът да дадеш нещо хубаво от себе си на едно дете. Това може да е една прегръдка, с която да му обясниш цялата Вселена на чувствата си. Може да е паднало листо или усмивката на Луната. Може да е каквото поискаме.

Разбрах, че децата искат всичко, а ние, възрастните все повече и повече с годините се страхуваме да искаме всичко. Ние се оплакваме за това, което сме, а децата най-често се оплакват за това, което не са. Ние няма да прескочим оградата, защото може да се изложим – да се ударим, да паднем, да скъсаме дреха, да се изцапаме. Децата ще прескочат оградата, за да видят какво има от другата страна, какво ще стане и какво няма да стане – не какво е възможно да се случи. Разбрах, че ние като родители трябва да сме до тях не, за да им кажем да не прескачат оградата, а за да сме до тях след като се спънат и паднат в опита си да я прескочат. И след година да сме до тях, когато искат да опитат да я прескочат отново.

Просто… до тях…

Да си родител е онова невероятно притеснение в мислите ти за детето ти, без което някак не можеш. Опитвам се да бъда родител без да забравям да бъда приятел. Децата имат нужда от приятели и колкото повече – толкова по-добре. Старая се да бъда откровен с тях – да им казвам нещата, такива, каквито знам, че са, и да ги науча да търсят и други мнения от хора, които са способни да им ги дадат – не от всеки. Уча се да прощавам на децата – уча се от самите тях, те го правят толкова лесно и искрено. Учат ме на много неща, когато успея да ги чуя и видя. Затова искам да ги чувам и виждам възможно най-много – да ги усещам ненатрапчиво. Опитвам се да ги възпитавам – всяко дете, с което имам контакт. Възпитавам ги със себе си – нямам друг избор и не търся друг вариант, защото това ще означава да ги подведа. Давам им от себе си – каквото знам и каквото мога, без да съжалявам, без да искам аз а не друг да съм им дал най-много или най-ценното. Но виждам – за тях е достатъчно да ме имат. Без много приказки, независимо от всичко.

Целият свят ще ти се възхищава и ще те обвинява за това, че си родител. И целия свят да върви по дяволите – ако си истински родител теб те вълнува само как те определя детето ти… какви кавички ти слага… усеща ли те до себе си… За това не можеш да се оправдаеш. Това не можеш да си го купиш. Не можеш да го поискаш. Случваш го просто.

Сигурен съм, че всяко дете познава брилянтно добре родителите си. Сигурен съм, че много малко родители не познават дори наполовина децата си. Сигурен съм, че всеки става родител, не защото е готов, или защото е сбъркал – защото му се налага. Дали ще си родител на твоето дете, или на детето на брат ти или сестрати, детето от някой дом или децата на комшиите – все едно, винаги си там само и единствено със себе си. И винаги усещаш как това не е достатъчно. Знаеш много неща, много си прочел, преживял и какво ли не – просто не е достатъчно!

Не мога да ви пожелая да станете родители. Не мога да ви пожелая да бъдете добри родители. Тези пожелания са лишени от смисъл също както реплики като „още не съм готов за дете“, „аз не съм способен да бъда родител“, „аз съм лоша майка“ и пр. Децата – те искат ВСИЧКО. И ние трябва да осъзнаем, че сме всичко. Всичко за тях. Няма място за страх или паника.

Мога да ви пожелая нещо, обаче!

Предизвикайте себе си да бъдете родител. Вземете едно дете за един ден вкъщи. Независимо дали имате деца или все още нямате деца – направете го. Прекарайте ден с дете. Сигурен съм, че ще научите много. За себе си. За „родител“… и за кавичките 🙂