по-коление

Хей! Какво правиш тук?

. . .

Ние сме от онова златно поколение, чиито родители се възползваха от свободата си да се оплакват, докато децата им не учат/живеят/работят в най-доброто според тях място, и докато не получат това, което може да потуши родителските комплекси за липси в детството. Място. Не хора.

Закърмени сме с разкази колко сме специални и уникални. Имахме добри оценки заради чужди амбиции, които наследихме като страхове и фобии… а и защото на учителите ни им писна да се занимават с оплакващи се родители. Пораснахме и разбрахме, че не сме чак толкова уникални и няма кой да ни осигури най-добрата среда… освен нас самите… но някой някъде назад във времето беше пропуснал да ни каже как да правим това. 

Завършихме престижните някога университети и влязохме в живота с наследство от амбиции, че съществуваме, за да сме Промяната. И това бреме ни мотивираше заедно с многото ухилени хора, които в добре осветени зали ни караха да се правим на маймуни, за да се почувстваме по-добре и да си повярваме. Давахме им парите си, за да получим онази доза майчина любов, в която се  значими и смислени. Това бреме ни прегори… защото ни казваха и показваха, че само трябва да го поискаш и ще го имаш. Първо ни го казваха мама и тате, но днес сме големи и с охота ще си платим да ни го каже друг.И този Друг се оказа център на живота ни. Той или тя, няма значение – стои там някъде в социалните мрежи и ми доказва, че всъщност съм значим с кликването на един бутон. Thumbs up. Like. И това е опиянението ни.

Дигиталният свят доказа това, което като малки ни казваха – можеш да си всеки, стига да го поискаш. И станахме аватари. Споделящи, но само някои неща – перфектните, защото от малки помним как търсеха само перфектното за нас. Заживяхме живот на дози. Малки дози самотно щастие с всеки следващ статус. Живот през филтри. В микровълново ежедневие – искаме нещо горещо, искаме го веднага! С мисъл за двете най-важни неща: ВЕДНАГА и АЗ. Веднага! Искам да гледам нещо яко – клик! Искам да ям нещо – клик! Искам да си купя нещо – клик! Искам да имам гадже – клик! Искам да сме интимни с гаджето – клик! Клик! Клик! Клик! Веднага! … и аз…Моят живот е прекрасен! И съм в депресия, която крия, залъгвайки се, че на теб изобщо ти пука. Но… хей… ако и ти си в депресия – това ни свързва! Яко, а!

Знаеш ли, учих икономика, защото родителите ми навремето са съжалявали, че не са учили икономика. Но после ядях много джънк. Знам – звучи сякаш няма връзка, но има. Това беше моят забранен плод, моята революция, моят протест. Джънк. Защото през цялото ми порастване ме пазеха от него. Искаха перфектните неща за мен. И сега тези неща са джънк. Дигитален джънк. Джънк фууд. Джънк майнд. Аз вече решавам сам. И решавам да не бъда икономист. Ще съм учител  – ще уча хората на най-ценното – на здраве! Какво? Как щастие? Здравето е най-ценното! Ти знаеш ли колко щастливи умрЕха? Ставам учител по здравословно хранене. Или направо – по здравословен живот. Преди имах мания да се тъпча. Сега имам мания да не се тъпча. Знам, че един ден ще открия истинското си Аз – от мания на мания, от фобия на фобия, от крайност в крайност.

„О! Усещам телефона ми да вибрира в джоба! Сигурно някой ме е харесал! О! Но… телефонът ми не е в джоба, а на дивана. И не вибрира?! Дали не сбърках някъде – защо никой не ме харесва! Това не нормално!“ – и тук ставаме креативни. Ако с уроци по здравословно хранене не ни харесват… бедра, гърди, филтри, устни… няма значение! Животът не се мери с броя вдишвания, а с броя лайкове, които те вкарват в Trending… или нещо такова. Какво значение има, когато сме самотни заедно. Реших, че тази споделена самота ще се промени със семейство. Знаех, че семейството е нещо, което трябва да се случи в правилното време… каквото и да значи това. Та семейството се случва и… това е… като цяло… семейство. Това е! Докато, виж, бизнесът да речем – той е нещо, което ме учиха и у дома, и в училище, че може да се развива. То.. ученето за бизнеса… до там си свършваше. Нищо такова не знам за семейството – на него какво да му развиваш? Развод? Това е разсейващо, вероятно скъпо и неудобно… и не е никакво развитие. Друго развитие, освен бизнеса, е да си имаш дете. Имането на дете ти дава правото да работиш, за да си го развиеш до мега-дете – ето това, или бизнесът, примерно, може да ти бъде мега-якият-проект, с който да останеш в историята. Другото е булшит, другото са илюзии. То кое е другото изобщо?

Сетих се кое е другото! Да те разприятелят. Това е реално! И е травмиращо! Разприятеляването с непознати, които са станали наши приятели с натискането на същия бутон, с който ни разприятеляват. Това, дами и господа е-е-е КРЪГОВРАТЪТ НА ЖИВОТА! В Кръговрата на живота има три неща! Буквално! Кръг, врат и, разбира се, живот. Кръга го знам – „На работа – в къщи“. Живота ми през цялото това време е низ от допаминови дози, които интернет ми дава. И само се моля вратът да е дебел.

В един момент разбираш, че си докосвал повече екрана на смартфона, отколкото половинката си или децата си. Всичко това е стрес. Писаха някъде, че стресът е убиец. И вече не съм амбициозен – мина този период. Вече съм улегнал и се боря със стреса. Един наркоман, когато почувства стрес – не се обръща към човек, а към дозата. Един алкохолик, когато почувства стрес – не се обръща към човек, а към бутилката. Аз се обръщам към човек, обаче – приятелите в социалните мрежи. Добрите стари непознати приятели, за които знам само това, което пишат, а то далеч не са те. Но на мен ми е достатъчно. Забавляват ме тези приятели. Да, не мога да разчитам на тях – та ние не се познаваме… но… с тях се чувствам щастлив като… наркоман взел дозата си. Ама якото е, че не съм наркоман! Защото не е здравословно! Депресията също не – затова не си я признавам… иначе какъв учител по здравословен живот ще бъда?!

Някак от раждането си до днес никой не успя да ме научи, че търсенето на внимание те прави нещастен, а отделянето на внимание те прави щастлив. Разбираш ли ме?! Стоя в този мега як ресторант с мега готиното момиче, поръчвам едно страхотно вино… до тук добре… вадя телефона и пиша с някого, който изобщо не е там. Разбираш ли ме?! Където и да седна, с когото и да седна – телефонът ми е на една ръка разстояние! Защото аз го сложих там! Защото ми е по-важен от хората наоколо! Имам нужда! Търся внимание! Знам, пристрастен съм, но това ме прави щастлив. Другото не знам какво може да е…

Събудих се и изтървах телефона си. Беше ужасно. Стоя в кухнята. Бесен съм. Тъжен съм. Счупен е. Пия кафе. Обичам кафето. Страхотен изгрев. Знаеш ли, за първи път казах добро утро на половинката си преди да съм си проверил нотификациите! Колко време, нерви, пари, хора и усмивки ли съм изгубил между тези нотификации…Не знам… когато нещо не ми харесва просто плъзвам с показалец и то изчезва… но и е там.

Хем съм готин. Хем съм смотан. Хем съм сам. Хем имам 5000 приятели и цял ден мисля кого да изтрия, за да вкарам друг, който съм виждал на живо за 5 минути между прегледите на нотификациите.

Разбрах, ок, разбрах го вече! Не съм специален! Няма да случа онази… Промяната! Но ще се наложи да я случа. В мен си. Заради другите. Не става бързо. Не става само с „аз“. Ясно ми е. И не мога да го забравя или пропусна – все път, когато мой служител си подаде оставката, защото искал да постигне Промяната, той ми го напомня най-вече с това, че е във фирмата ми едва от 2 месеца. Разбирам го – и аз бях така. Някак възпитавам сега така и децата си. 

Живях с илюзията, че имам цялото време на света, че всичко е бързо и аз също ще съм бърз. Ще вземам 3 години за 3 месеца. Никой не ми каза как да бъда търпелив. Никой не ми каза как да потърся помощ. Никой не ми каза, че трябва да търся помощ… че трябва да имам търпение…

Трябва да спра да броя числата и да потърся хората зад тях.

Имам хиляди приятели, които не познавам… но не успях да създам истински отбор.

Толкова много лидери на мнение. И все по-малко лидери в отношенията.

Толкова голяма жажда за внимание. И все по-малко внимание към доверието.

Целият свят на екрана, в ръката ни – със снимки, видео, виртуална реалност…. докато истинският свят около нас е… без нас в него.

Толкова уверени онлайн… и толкова неуверени, когато срещнем погледите си с някой.

Връзките ни са бутони, а докосванията ни са… кликове.

Парадоксално?

Знаеш ли, че при мен идват хора, които са правили следното – пуснали са си реклама във фейсбук, минал е един ден и – нищо. Следващия ден пак имат фейсбук реклама – пак нищо. На третия ден се отказали. „Фейсбук не е подходящ за мен“. Това сме ние. Започваш диета и в края на първия ден отиваш на кантара  и… нищо! Втория – пак нищо. На третия се отказваш? Пренеси го този „модел“ в семейството си, в инвестициите си, в грижата за близките си… НИЩО!Но… пускаш пост и хоп! Харесване! Второ, трето, вече са 10!
И си създател! Пич! Ти си създател! Създател на съдържание. Всъщност, на практика, всеки е създател на съдържание от момента, в който се роди. Разбрах това още, когато смених памперса на първия си син за първи път. Той стана създател на втория си ден на този свят. Създаде нещо кафяво, рядко и миризливо. Всички сме били в това положение, знаеш за какво ти говоря.

хайде… ти довърши нататък… създай нещо като мен,