Напоследък чувам мнения, че в социалните мрежи у нас се споделяли само забавни снимки или различни каузи за помощ на болни хора в беда. Проблемът е, че все по-често обръщаме еднакво малко внимание и на двете неща.
Един млад човек трябва да мисли за бъдещето си, а не да се страхува от него! У нас често се случва обратното. За много млади хора напред науката е слънце, назад са неясните борчове и амбиции на родителите им за по-добро образование, а отляво и отдясно са доскорошните колеги, които вече са ти конкуренти. Наплашени и обезверени всеки ден свикваме да се молим за нещо добро, без да знаем какво точно. И само се молим. Ден след ден. И се надяваме. Тъжната истина често ражда много истории, но все по-често човешките истории раждат тъжни истини. Не ти ли се приисква да управляваш историята си, а не просто да си част от нея? Поне малко?
Надяваме се, заключени в дома си, че комшията ще спре да бие жена си. Надяваме се, че ще помогнем, когато откъснем един наркозависим от обществото и го пратим в комуната в гората, с другите наркозависими. Надяваме се, че ще помогнем на болните да се излекуват, когато споделим във Facebook състрадателен статус с SMS номера за дарения.
Всеки ден избираш дали ще бъдеш щастлив заради това, което имаш, или да си нещастен заради това, което нямаш. Всеки ден правиш куп избори, които биха могли да те отдалечат от мечтите ти, но нямаш време да мислиш за такъв сценарий. Времето ти е дадено за да твориш, да създаваш – не за да си задаваш въпроси какво си можел да направиш. Направи го! Днес, сега!
Срам ни е да казваме кои сме и откъде идваме, защото това, което оставихме след себе си днес не означава нищо за другите. Ползвам български прах за пране, но на предната страна на опаковката му всички текстове са на английски. Българските реклами изглеждат по-скъпи, когато са с дублаж. Говорим си колко ни е зле, а ни е страх да се изправяме пред злините. После ни е срам и отново говорим какво е можело да направим и да бъдем, но как ситуацията ни е прецакала. Ситуациите ги създаваме ние, нали?
Моралът се обяснява по-лесно с приказки, отколкото с дела. Цял ден подкрепяш разни интернет каузи и чукаш на дърво да не те споходи човешкото нещастие. Готов си всеки момент да кажеш на някой колко е глупав, пропаднал или отчаян, повтаряйки си постоянно „Това няма как да се случи на мен“. Подаряваш огромен бюст за бала на невръстната си дъщеря, а после те е срам от нея. Позволяваш на мъжа ти да те бие пред децата ти, а после им казваш, че насилието е лошо нещо. Разбираш, че детето ти се друса, и те притеснява какво щели да кажат хората.
Нека ти дам един пример. Прегръщал ли си болен от СПИН? Според теб кой го е страх повече от прегръдката – него или теб? За кой е по-фатално? Вече сме толкова наплашени, че ни е страх какво ще прихванем от другия ако сме малко по-близо до него. Какво ще прихванат децата ни, кой ще им е пример за подражание, в каква компания ще са, какво е бъдещето им. И не търсим отговори – само питаме.
…а всъщност и малкото, което правим може да е всичко за този, за който го правим. Не се изисква много, стига да е правилно.
Sometimes MORE is ALL.
Comments (0)