Кампания „Сити души“. Защото никоя майка не е самотна

Не обичам да говоря и пиша за благотворителност. Мисля, че за нея не бива да се говори – тя просто трябва да се прави. За това, обаче, се изискват две ужасно трудни неща – вяра и навик. Ние, българите, сме загубили първото поради много обективни причини, поради което пък нямаме второто. Все пак времената и поколенията се променят към добро. Друго, в което вярвам е, че всеки от нас носи доброта – благотворителните акции, кампании и жестове ни напомнята за добротата, която носим и ни помага да я разпространяваме благородно. Това е храна за душата, която може да засити всяко сърце. Затова и ще ви разкажа за една спонтанна кампания, която нарекохме „Сити души“ – защото всички участници имат нужда най-вече от това.

За кампанията може да научите от този адрес.

Също писаха и регионални медии тук и тук

Наскоро написах един пост във фейсбук по темата, който ще се радвам ако решите да сподели на своята стена:

С всяко споделяне все повече хора се включват и това по-бързо води кампанията до успешния й край, затова ти благодаря, че участваш дори само с прочитането на този текст!

• Може и да преведете парична сума по банков път на следната сметка:
  IBAN: BG10R*****
  BIC: RZBBBGSF
  REIFFEISEN BANK
  (Кампанията приключи успешно)

Защо ви пиша за това в блога си?

Имах време да прочета реакциите на хората спрямо кампанията, да видя как се случва тя, да отида на място и да видя част от самотните майки и децата им. В противен случай нямаше да пиша, но вече имам конкретно какво да ви споделя.

Невидимите

Разбрах, че в съвременният български патриархат самотната майка, преди да се възприеме като жена, имаща важната мисия да бъде майка, е възприемана как ли не – като уличница, безотговорна курва, лицемерна печалбарка, глупава циганка… изобщо жена, лежаща на гърба на икономически смачкания данъкоплатец. Това не прави тези жени герои, жертви или врагове. Прави ги невидими. Така е по-лесно за всички – дори за тях. В края на краищата създаваме злокобен „образ“ на самотната българска майка – тя няма избор и трябва да го приеме мълчаливо.

Реших да се срещна с част от тези наричани от държавата „самотни майки“ очи в очи. Да видя какви са, заслужават ли подкрепата ни изобщо. Бях предубеден, защото преди това, покрай кампанията, бях чел какви ли не коментари в социалните мрежи и сайтовете. Според някой хора тези жени бяха ужасно виновни, че са дали живот на децата си – това е било нещо безотговорно. Тогава защо не са ги изоставили, защо не са абортирали – това би се запитал всеки разумен човек, нали?

Срещата с тях

Взех фотоапарата и една сутрин с колегата посетихме социалната кухня във Варна, за да се срещна с тези жени. Благодарение на добрите хора, които дариха пари за кампания „Сити души“ имаше осигурен обяд за 280-те деца и майки. Готвачката работеше безвъзмездно, беше наготвила разнообразна и полезна храна, сипваше с усмивка и пускаше шеги на унилите хора, които пъплиха към нея. Тези хора не просто отиваха за храна – бяха там, за да помогнат с каквото могат. До кухнята имаше стоварено дарение от дрехи втора употреба и самотните майки заедно с другите хора ги подреждаха и сортираха. След това вземаха храна от кухнята, пожелаваха си здраве и тръгваха нанякъде. Имаше и роми – заедно помагаха всички да върви социалният център. Бяхме за около половин-един час и сварихме 3-ма дарители – даваха дрехи, играчки, продукти – по малко, но от сърце. „Пак ще дойдем“ обещаваше една от дарителките, а една от жените, която помагаше в центъра не спираше да благодари и маха за довиждане. Тези хора никой не ги пита откъде идват и накъде отиват. Те и не искат.

Колкото на мен ми беше трудно да помоля майките за снимка, толкова и на тях – ужасно трудно, ужасно. Кой иска да го снимат, когато се чувства слаб и смачкан? Естествено и съвсем нормално – някой отказаха. Една от жените, обаче, склони с думите „нали за всички го правим, нека, нека“. Лицето й се беше изкривило в постоянно тъжна осанка и сведен надолу поглед. Не можех да я питам как се е случило това – просто не можех, затова единствено направих два кадъра. На втория я помолих да погледне към обектива с усмивка. Усмивка просто нямаше. Знам ли? Беше я изгубила някога някъде. Кога ли я бяха карали да се усмихне?

През това време идваха и деца да вземат храна за тях и за майка си. Никоя майка не е самотна – това е гротески оксиморон, с който бюрокрацията ни е дефинирала тези жени в поредната обществена група. Те не са самотни, защото имат своите деца. Не са ги изоставили, не са ги предали. Знаят своята мисия и толкова.

Знаете ли, че съм виждал толкова много готвачи, които им се плаща и пак не успяват да имат толкова топла и блага усмивка като тази жена в социалната кухня, която работеше безвъзмездно?
Знаете ли, че отдавна не бях виждал толкова задружни хора на едно място, обединени от своята взаимопомощ и подкрепа, въпреки, че всички те тънат в немотия?
Знаете ли, че тази майка накрая успя да се усмихне? Когато говорят за децата си го правят искрено…

Осъдени да са самотни в обществото и едновременно заедно с децата си, тези жени са невидими за нас и съществуващи сред нас. Те няма да се сърдят, че сме поредните, които ги изоставяме, но ние няма да го направим.

Защото независимо дали сме богати, бедни, самотни или не – всички ние искаме своята храна за душата.

Всички искаме сити души. Това е достатъчно.