Други разни автор: Иво Илиев

История за времето, живота и човещината у хората


 

Хората казват, че животът не прощава. Смъртта също. Болката също.
Няколко пъти вече започвам да пиша това и изтривам написаното, защото обикновено, когато човек види друго човешко страдание и остава безмълвен. Виждаш едно болно младо момиче и инстинктите ти за самосъхранение казват „добре, че не съм на нейно място“, „тя не е единствената, има и други“, „какво мога да направя точно аз?“. Интересното е, че и болното момиче има същите мисли: „добре, че не е на мое място, защото болките са непоносими“, „а и аз не съм единствената, има много други, защо точно на мен да помага?“, „какво може да направи той, сам човек, за мен? не би могъл да ми помогне с нищо“.

Това доказва, че всички сме еднакви и човечни – дори най-големия гадняр или непукист. Убедил съм се, че човечността се подценява много, а е способна да прави чудеса, когато е в големи количества. Когато хората реагират човечно и заедно могат да спасят друг човек, изпаднал в трудност. Могат да намалят мъките му, да решат проблемите му, дори да удължат живота му.

Може би сте чули за един такъв случай, в който все повече хора показват човечност и помагат. Това е историята на Ади, която с всеки изминал ден се влошава все повече. Не смятам за нужно да ви разказвам случая в детайли, защото с всеки ден нещата около него търпят развитие – най-добре е да прочетете историята в този сайт.

Предпочитам да ви разкажа една фантастична история, идеята на която има много общо с този и много други случаи, и мисля, че ще ви е интересна.

Чух, че на подобни истории им казват притчи, та това може и да е притча, защото накрая има важно послание, което вярвам, че всеки ще приеме за правилно. Четете:

В недалечно бъдеще хората можели да изчислят с точност до секунда кога ще умрат. Имало специално ДНК изследване, което се правело с малко апаратче, и чрез него с безупречна точност, се виждали години, месеци, дни, часове, минути и секунди до края на живота ни.
Хората станали по-сдържани и спокойни, защото всеки стрес скъсявал времето им. Настъпил нов ренесанс – никой не искал да пропилява дните си и всеки искал да остави нещо на другите и на света. Социалните мрежи се превърнали в строги общности за реализиране на идейни проекти, търсачките – в бази данни с история на всеки индивид по земята. Били години на иновации и прогрес, какъвто цялата човешка история не била виждала досега.
За 2 години хората измислили лекарства, които удължават живота им двойно, а през следващите две години направили ново революционно откритие – специално кръвно донорство, чрез което можеш да прехвърлиш времето си на някой друг нуждаещ се.

Това, всъщност, бил краят на човешкия ренесанс, краят на хармонията по света.
Повечето държави приели вечерен час, защото се появили банди от „крадци на животи“, които насила взимали кръв чрез специална контрабандна апаратура и с нея „източвали“ почти изцяло живота на хората. Търговията с време живот се забранила със специален закон, а нарушителите се приемали за терористи и се наказвали с най-суровото наказание – „отнемане на времето“. Въпреки това на черният пазар за време живот кипяла търговия със смразяващи съзнанието темпове.

Правителствата на държавите по-света не забранявали прехвърлянето на време само при едно условие – този, който дава част от времето си, да го прави доброволно. Ако доброволецът иска да даде част от времето си живот – никой не го спира, но и тук имало две важни правила. Едното било, че когато дариш от времето си трябва за теб да останат минимум седем дни живот. Другото правило било, че на един човек можеш да дариш част от времето си само веднъж за целия си живот. Дори японски фармацефти изобретили специална ваксина, която да оставя 7 дни на всеки донор на живот, независимо дали времето му е откраднато, или дадено доброволно.

Започнали войни – съюз от няколко държави разработил оръжие, което да краде време от противниковите отряди. За месеци всички държави имали аналог на това оръжие и произвеждали всякакви модели. Различните модели крадяли различни периоди време от живота на противника – някой вземали часове, други – няколко дена, трети – цели месеци и дори години. Най-опасното нарекли „7D“, защото след поразяване на врага му оставали 7 дена живот. Досещате се, че това сатанинско творение всъщност било напълно законно – от една страна войниците са доброволци, които подписват декларация, че дават живота си в името на родината; от друга страна – правилото за минимум 7 дни живот е валидно.

Историята е за едно от малкото момичета, попаднало в една от „армиите на живота“, както ги наричали тогава. Всъщност това била може би най-силната армия – всеки от войниците имал минимум 300 години живот. Често през дългите напрегнати нощи разигравали 5-10 години на комар. Естествено това било незаконно и ако ги хванели, директно отивали на военен съд, но в онези времена дори военния морал бил доста разклатен. Изобщо цялото човечество било друго. Били изминали едва 10 години от откритието на т.нар. lifetimemeter, който казвал колко време живот ти остава. Човечността у хората постепенно умирала, за сметка на дните им живот. Представете си да воювате всеки ден, и всеки ден да знаете, че може да загубите всичките си години живот и да останете само с няколко месеца или дни. Ако, недай си Боже, противникът има „7D“, тогава ще останете само с една седмица живот!. Всички живеели ден за ден. Нямало бракове, нито раждания – бебетата били култивирани в защитени ферми и отглеждани като войници. Те нямали нито родители, нито дом – техният дом бил бойното поле, където те давали своя живот за родината си… е… почти целия живот… без една седмица.

В тези смутни времена хората не празнували рожденни дни и нямали имена – военните лидери измислили специална система от шифри, с която кръщавали своите нови попълнения. Всеки войник имал три сигнатури, които да му служат като име, презиме и фамилия. Така никой нямал истинска идентичност, никой не се интересувал от времето – всички просто се надявали да не бъдат уцелени от оръжията, отнемащи време живот.

L1F3, била назначена като част от разузнаването на отрядът „Ангели“ – елитни военни, които били известни по цял свят с най-големият си общ обем време за живот. L1F3 тъкмо била завършила военната академия и отличните й оценки и перфектно представяне привлекли вниманието на военната администрация към „Ангелите“. Веднага след завършването й те я вербували и това бил може би най-печелившия им ход, защото L1F3 направила много за разузнаването на елитния отряд. Нямала неуспешни мисии – винаги разучавала технологиите и позициите на врага, и позволявала на „Ангелите“ да побеждават впечатляващо. В тези времена било трудно да си младо, красиво и успяло в своята кариера момиче, особено когато си част от разузнавачите, чиито мисии бяха тихи и много опасни.

Един ден командирът на L1F3 я извикал за да й разкаже за строго-секретна мисия:
– Ще сме само аз и ти – обяснил командирът, който бил доста по-възрастен и опитен разузнавач от L1F3.
– Мисията ни е в Япония. Имаме строго-секретна информация от най-високо ниво, че там се правят опасни за бъдещето на Съюза експерименти с ново поколение lifetimetaker оръжия. За съжаление връзката ни в Япония се изгуби преди няколко дни – това беше един от най-опитните агенти в отдела ни – след тези думи командир T1M3 направи кратка пауза и погледна надолу към голямата кръгла маса.
– Искате ли да сформирам екип, сър? – попита L1F3, все едно не бе чула, че става дума за самоубийствена мисия
– Не, ще сме само двамата – аз и ти – отсече T1M3 и сякаш даде старт на няколко секундно мълчание. L1F3 остана безмълвна, с учуден поглед към своя командир.
– Тръгваме утре преди зазоряване. Приготви се. Срещата е в хангар 813

L1F3 не се притесняваше за неясната и сложна мисия, която й предстои, а по-скоро за това, че ще бъде отговорна за живота на любимия си командир. Тя отдавна му се възхищаваше – той успяваше с една дума да мотивира всеки агент в отдела, носеха се легенди за негови операции по цял свят и всички се чудеха защо е останал с този военен чин и продължава да участва в операции, вместо да стои в лъскав кабинет, да пуши пура и да търгува с време живот на фондовата борса. Командир T1M3 имаше предостатъчно живот – цели 10 века. Носеше се слух, че никой не го е застрелвал с lifetimetaker оръжие нито веднъж. L1F3 за пръв път в живота си се чувстваше отговорна за нещо или някой, и това не й даде сън през цялата вечер.

Зазоряваше се, а L1F3 и T1M3 вече бяха в своите черни екипи, скрити във сенките на луксозна японска изследователска база. Подминаха няколко души с престилки и се отправиха към дълъг коридор, който водеше към два изхода. L1F3 вече бе влязла във форма, въпреки безсънната нощ – умело беше се справила с охраната на входа, както и още няколко пазача по пътя им. T1M3 й даде безмълвен знак да продължи наляво, а той пое дясното разклонение на коридора и се озова в огромна зала. Радиото на L1F3 изпука:
– По дяволите, L1! Това е много повече, отколкото очаквах!
– Кажете какво е, сър!
– О, Боже, това не е възможно! Това ще промени всичко! Всеки от нас! О, Боже! О, бо….
Сигналът прекъсна. L1F3 опита да се свърже отново и отново, но нямаше успех. Много искаше да се върне, притесняваше се за командира си, но протоколът на отделът им ясно казваше, че в такива случаи оцелелият трябва да приключи мисията. В случая това беше тя.

L1F3 хакна заключващото устройство на голямата врата в края на коридора, и тя се отвори бавно – разкри се друга голяма зала с много стелажи и малки монитори по тях. Това беше някакъв вид електронен архив. В единия ъгъл имаше терминал-картотека и L1F3 веднага тръгна към него. На екрана му пишеше „Въведете име на член от семейството“. L1F3 не разбираше напълно думата „семейство“. Приятелите й от войската й бяха разказвали, че преди няколко поколения имало такава мода няколко човека да се събират и да си помагат един на друг. Тя хареса тази идея и си бе обещала след войната да си направи свое семейство – искаше да има възможността да се грижи за някого, а и доста й харесваше идеята, че някой би се грижил за нея. Терминалът светеше с мигащ надпис „Въведете име на член от семейството“. L1F3 помисли още секунда и записа своите три сигнатури – появи се нов текст „Моля изчакайте“, а след секунда: „Семейство на L1F3 – майка: D31R, баща: T1M3“. Появи се таблица с цяло родословие, на което L1F3 изобщо не обърна внимание – тя беше вперила погледа си в едно конкретно име. Много познато име на много важен човек, този, който тъкмо беше намерила, но минута преди това изгуби по радиостанцията.

– Командире, отговорете! Командире! Моля Ви, Командир T1M3, кажете нещо! – L1F3 крещеше и бягаше назад по към голямата врата. Искаше час по-скоро да поеме по другия път, където се намираше баща й. Искаше да стигне до частицата от своето семейство, която досега е била едновременно толкова близо и толкова далеч от нея. Не й пукаше, че някой може да я чуе – бягаше, крещеше на радиостанцията, а сълзите очертаваха пътя й обратно. Нямаше какво да я спре – беше сигурна в това!

Чу се свистящ звук от ултразвуков снаряд, който събори L1F3 на земята и я замая силно. Един от охраната явно я бе чул, или проследил от по-рано. Замаяна тя успя да се обърне и да види панирания японец, който опитваше да презареди тежкото си оръжие отново, за да нанесе нов удар. L1F3 виждаше замъглено, но достатъчно ясно забеляза един конкретен надпис върху оръжието – „7D“. Тя веднага се изправи и побягна към нападателя си. Залюлявайки се, но страховито бързо и със силен вик скочи върху него и го повали. За секунда счупи врата му и остави тялото му безжизнено.

L1F3 натисна червения бутон от костюма си и усети леко обождане в областта на китката. Гривната на ръката й светна и показа „6 дни, 23 часа и 58 минути живот“, а секундите намаляваха дяволски бързо. Тя стисна очи за миг, изправи се и побягна към старата си цел в другия край на коридора.  „Дано е жив“ мислеше си тя и бягаше, залюлявайки се по стените на коридора, все още зашеметена от ултразвуковия заряд.

Тя стигна до другата огромна зала, където T1M3 лежеше върху купчина стъкла. До него имаше счупена витрина и голяма мигаща в червено лампа.
– Всичко е било лъжа. Всичко! – говореше заваляно T1M3, опитвайки се да влезе във форма и да се изправи
– Сър, искам да ви кажа нещо! – L1F3 плачеше и не искаше да знае дали е от щастие или друга емоция
– L1, съжалявам, провалих се! Провалих и теб! – изсъска T1M3 и успя да се задържи седнал около натрошените стъкла
– Не, не си ме провалил, татко!
T1M3 погледна нагоре и успя да улови усмивката върху плачещото лице на L1F3.
– Какво говориш?! – само това успя да каже стария командир, преди напълно гласът му да се разтрепери
– Ти си ми баща – в другия край на коридора има архив, написах името си и… – L1F3 също не можеше да говори повече и го прегърна.
– Казаха ми, че не ставам за донор… те… О, L1, нищо не знаеш
– Не е нужно, вече те открих
– Не, не! Изслушай ме! Те са приключили експеримента! Тези… гадове… те не са хора! Нищо човешко не им е останало! Нищо! Японците са направили вирус.. казва се L1… точно както преди години са направили ваксината за 7-те дни гарантиран живот! Този вирус, обаче, скъсява живота до ден!
Таймерът върху костюмът на T1M3 мигна и L1F3 успя да види надписът „23 часа и 30 минути живот“. Погледът й крещеше от ужас. Механично стана и се дръпна назад, погледна настрани и сред парчетата стъкло видя празна спринцовка. Вдигна я и прочете ситния надпис върху нея: „Биологично оръжие 1D. Разработка на Съюза“.
Таймерът на L1F3 също светна, за да й съобщи, че й остават 24 часа живот.
Те отново се прегърнаха и останаха така за няколко минути.

Не след дълго към тях дотърчаха няколко японеца от охраната.
– Не се приближавайте! Недейте! Ако ви е мил животът! – изкрещя стария командир и махна с ръка.
Беше късно – таймерите на всички въоръжени мъже мигом светнаха и отброиха 24 часа. Те захвърлиха оръжията „7D“ и в следващата минута T1M3 им обясни за вируса.

В следващия половин час всички в сградата бяха заразени. В рамките на 2 часа градът и околностите станаха жертва на вируса. Хората се прегръщаха и плачеха, оръжията им падаха на земята и никой не ги вдигаше. T1M3 и L1F3 вървяха из японския град и не вярваха на очите си.

– Какво би направила днес, ако знаеш, че няма да имаш утре, L1F3?
– Вероятно бих споделила всяка секунда с най-важният човек за мен – моят баща
– Съжалявам за всичко това, бих направил всичко за да ти дам всичкото време, което ми остава
– Ти вече го правиш
Таймерите започнаха да премигват, отброявайки последните десет секунди.
6…5…4…3…2…1…0
L1F3 отвори очи – баща й все още дишаше и я беше сграбчил здраво в прегръдка.
Японците и Съюзът не бяха направили смъртоносен вирус, а лек за всичко това, което бе унищожило човещината по света. Вирусът унищожаваше тази ДНК съставка, която помагаше на хората да разбират колко дни живот им остава. Вече никой не знаеше кога ще дойде сетният му час, но и никой не искаше да знае. Така бе по-добре… много по-добре!

– Ти ми подари нашето утре, татко! Нека го изживеем!

Откакто свят светува, а и в бъдеще, независимо какво ще е то, нашето утре няма стойност ако в него не присъстват любимите ни хора. Затва винаги ще сме готови да дадем всичко за тях. Затова сме готови да помагаме и на другите да не бъдат сами. Затова, въпреки, че сме хора, понякога вманиачени в преследването на пари, власт и оцеляване, всички сме човечни. И колкото по-човечни ставаме, толкова повече спасяваме своите и чуждите души. Всеки от нас притежава уникалната сила да помага. Просто да помага… а може би не е никак просто?
А ти какво би направил днес, ако друг няма да има своето утре?

За автора 

Казвам се Иво Илиев. Практикувам в сферата на дигиталния маркетинг и комуникации от 2002г. Управител съм в дигитална агенция "InteractAGE", където аз и екипът ми имаме удоволствието да работим над разнообразни кампании за наши международни и регионални клиенти.
Благодаря ти, за отделеното време над тази статия! Тя е написана за теб и всички читатели на блога с идеята да е от полза. Ще съм ти благодарен, ако решиш да я подкрепиш като я споделиш в социалните мрежи. За мен е важно да чуя твоето мнение по темата от статията, и ще се радвам да го споделиш в коментарите по-долу.
Author: Ivo Iliev

Кратка връзка към публикацията:

Facebook Comments

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *